36. За някои малко, за други много. Бях ученичка в гимназията, когато гледах интервю с Паулу Коелю и разбрах, че той бил станал световноизвестен на 38. Тогава си казах: ееехеее, колко много време имам пред себе си да стана велик човек. Преди два дни станах на 36. Не само, че още не съм станала световноизвестна, но дори не съм и вече момичето от квартала. А в условията на пандемия не успях да видя и свят по-далечен от този на терасата си.
Не че съм голяма купонджийка, ама напоследък ми е хубаво да си празнувам рождения ден. Така съм заета с организация и очакване за подаръци, които започвам да оценявам все повече с годините. Тази година обстоятелствата не ми оставиха избор обаче. И не съм съгласна с множеството статии, които предлага интернет – как това да не си на 20 вече е най-хубавото нещо на света и как трийсетте са златната среда. С това малко писание ще се опитам да направя един по-обективен обзор на това какво ми взеха и дадоха трийсетте.
1. Годините ми отнеха правото да се възхищавам на личности и да имам примери в живота си.
С годините опознаваш хората. Като млад се възхищаваш на учителя си, на шефа си, боготвориш местна знаменитост, оценяваш високо по-възрастен семеен приятел. С времето обаче разбираш, че всички ние сме хора с проблеми, вътрешни битки и не винаги чисти мотиви. Всички сме ръководени от букет от емоции, но той не е направен само от високо самочувствие, положителни мисли и високи каузи. Публични успехи компенсират други слабости в човека, перфектната домакиня замаскира другите си слабости. Нищо вече не е черно и бяло. Което донякъде успокоява и теб – не само и ти съставен от противоречия, но и всички други. И все пак фактът е факт – нямаш вече на кого да искаш да подражаваш, нямаш кумири. Роналдо е просто един изпотен футболист, който получава луди пари, за да те забавлява, а не самопостигнал се човек, на когото мечатеш да приличаш.
2. Годините премахнаха голяма част от страховете ми, за да добавят нови, по-големи.
Вече грам на ми пука къде ще се изложа и какво ще кажа. Грам не ме интересува дали някой далечен на мен човек ще ме хареса или не. Представянето пред публика не е проблем. Срамът остана някъде в младите години. Което е огромен плюс. Но уравнението се получава отново с новодобавени страхове. Страхът от самотата, ужасът от болести, ще се реализират ли децата, ще бъдат ли щастливи, бързото завъртане на стрелките, въпросът имам ли още време за това и онова. С годините не става по-лесно, просто става по-различно.
И все пак третата част от равносметката е нещото, което много ми хареса:
3. Годините не ме направиха известна като Коелю, но ми дадоха опита и мъдростта да избирам сама.
Като млади всички искаме да оставим легенда и никой не може да се примири да повтори живота на родителите си. С годините обаче, въпреки че не станах известна, разбрах, че мога да постигна всичко. Но аз искам нещата, които съм спечелила, да са по-ценни от тези, които съм изгубила. И че има смисъл понякога да повториш живота на родителите си. И виждаш, че, ако не си реализирал старите си мечти, не е въпрос на кадърност, а на избор.
Сега съм на 36 и мога само да се радвам, че на 38 няма да съм известна като Паулу Коелю. И все пак беше хубаво (когато си му беше времето), че някога бях момичето от квартала.
Остави коментар