Родила съм се в един пролетен понеделник слаба и зависима. Имала съм детски психични травми, но нищо толкова стряскащо, че Фройд да прояви интерес към мен. Живяла съм в мирни времена и не помня нищо от войната. Борила съм се до към двайсетгодишна възраст да стана силна и независима, за да мога само аз да контролирам живота си. Изначалната ми еуфория от свободата започна да намалява с течение на годините. Първата несподелена любов, икономическата криза и намаляващите възможности въпреки растящия ми потенциал даваха доказателства в обратната посока. Въпреки независимостта от родителите си, аз продължавах да завися от други хора, световни тенденции и собствените си страхове. С последните международни новини осъзнах напълно, че свободата и контролът над живота ми са 100% мит, след като оцеляването ми  е подложено на въпрос дори при ходене до магазина.

Затова, в началото на тази година, когато приятелят ми предложи да узаконим неплатоничната си любов с появата на бебе, аз приех колебливо с неособен ентусиазъм. Терористичният акт над карикатуристите във Франция, войната в Украйна, падащите поголовно самолети и предчувствието за влошаваща се обстановка не ми даваха надежда, че детето ми ще се роди в един дружелюбен свят. Сърцето ми биеше все по-тревожно, осъзнавайки, че ако съдбата е била благосклонна към мен трийсет години, това не означава, че ще живея вечно в свят без война. А майка и татко наивно ме уверяваха, че мога да постигна всичко, стига да го поискам.

И все пак започнахме с опитите. С кухите резултати на много приятели около мен се надявах, че и ние малко ще се позабавим, докато международната обстановка се разведри. Бог беше на друго мнение, обаче, защото три месеца по-късно един видеозон потвърди наличието на сърдечна дейност, наличието на сърце в малка, миниатюрна точка човешки живот. Въпреки страхът, радостта, въодушевлението и ужасът, които ме обземаха, процесът се оказа необратим. Въпреки всички емоции животът си проправяше път с всеки изминал ден, незачитащ удобството или неудобството на света отвън. Напомняше все повече за себе си, когато удряше тесния си дом и  се опитваше да разшири границите с ритници. Ритници усещах и когато чаках пред лекарския кабинет, а на телефона четях за ужасяващите атентати в Париж. Познати се отбелязваха, че са в безопасност, а мен завързваха на машината за проследяване на тонове. Уредът изчисляваше броя на тоновете на бебето, медиите отбелязваха нарастващия брой на жертвите.  В далечината дочувах гласа на позната, която обичаше да казва: „Животът не е слакарница.” Звучи логично, но защо толкова много хора скриха този факт от нас? Машината пищеше при всеки по-сериозен удар на мъника. Колко ли хора сега пищяха от болка по загубата на близък? Неизбежни мисли се блъскаха в главата ми, на фона на сърдечния ритъм – всяка смърт поражда нов живот, всеки нов живот отваря вратите към смъртта.

Нямам представа в какъв свят ще живее синът ми. Знам едно със сигурност: на тази планета ще се роди слаб и зависим, както всички останали. Първата му задача ще бъде да стане свободен. Ще му бъде най-лесно да се откъсне от мен, но после какво ще прави с целия свят? Защото истината е една – хората цял живот оставаме зависими. От други хора, от обществени порядки, от международни трендове, от това дали самолетът, в който пътуваме, ще падне или не. Иска ми се да имам сили и да спестя на сина си кухи обещания – че единствен той е господар на съдбата си, че трябва само да протегне ръце и животът ще му се поднесе на тепсия. Защото животът не е сладкарница. Понякога не избираш ти парчето торта. Животът е кръговрат, в който всички ние съжителстваме и си влияем като неразделни елементи, големи и силни, слаби и зависими.

 

 

Comments

коментари