„Да прекарам живота си гневен, и да не направя нищо, за да променя това, за мен е абсурдно. Всеки ден нося лудостта със себе си, но ако не я покажа, къде ще е промяната?“ Това бил казал Чарлс Фюлер по повод протестите. Това може би донякъде обяснява защо протестираме сега и защо въпреки падналото правителство, безброй хора са още по улиците. Днес на обяд дискутирахме с колегите причините, поради които българите се гневят – всеки се възмущаваше на кръвопролитията, на липсата на ясни искания, на безсмисленото търчане по улиците. Тъй като аз не се вписвах в гореописаните възмутени редици, се замислих защо се вълнувах, защо кръвта не ме плашеше, а ме екзалтираше, защо въпреки липсата на цел, исках да се махна от офиса, да изляза на улицата, да се слея с лумпените, както ги наричаха медиите, и да се държа като такава.
Следобяд обаче повече не се сетих за желанието си да протестирам. Цъкането в една система на работа в продължение на часове притъпи по-ранната ми спонтанност да превземам площадите. Роботизирането отнема всяко чувство на недоволство. Станах, за да отида до тоалетната, и по пътя за малко да отнеса един колега.
– Хеей, по-внимателно! – извика ми той, хилейки се – Днес на обяд беше доста развълнувана заради тези протести, явно още те държи.
– Не, вече не ме държи, след два часа работа почти забравих, за съжаление – бях длъжна да призная аз.
– Ами да, я си гледай работата и не се занимавай с глупости. Да искаш да ходиш при някакви хора, които се правят на герои, не го разбирам.
– Ама те са герои, така е – възразих аз – Те променят историята в момента.
– Герои, ама не. Миличка, днешното време не ражда герои, и е по-добре да приемеш този факт още от сега. Целият ни живот се съдържа в яденето и секса. Всеки ден ние се борим за повече пари, за да ядем по-хубава храна, да серем в по-хубави кенефи и да ебем по-хубави жени. Няма никаква друга философия или мистика, която да разгадаваш. И колкото по-бързо го приемеш, толкова по-добре.
Да бе, казах си, надявам се да не мисли така наистина. Щеше да е жалко за него. По-късно обаче, тревожността ме плисна като вълна. Продължавах да наливам информация в системите, опитвайки се да изтрия разговора с колегата. Неговите умозаключения само ме вкараха в лабиринти на ретроспекции и равносметки, осъзнавайки, че цял живот съм учила повече, за да бъда по-добре платена, след това съм работела повече, за да стана още по-добре платена. Като стана по-добре платена, сигурно щях да стана превземка и да започна да говоря като своя колега. И сигурно щях да имам невероятен кенеф. И затова ли беше всичко това? Затова ли се родихме, живяхме, мечтахме, преодолявахме бронхити и разбити връзки? За да се изхождаме в тоалетна с аромат на рози?
Излязох от работа изморена, твърдо решена да утеша вечерта си с червено вино. Купих от съседния магазин бутилка хубаво мерло и портокали. От радиото долитаха звуците на цигулки и ясния глас на вокалиста…That’s life. Взех си и сирене…You’re slave to money, then you die… О, не! Автобусът тръгва, а следващият е след 30 минути. Затичах се, набирайки все повече скорост, докато дамската ми чанта се друсаше, а виното и портокалите с тежестта си забавяха движенията ми. Още една крачка и портокалите литнаха в небето в последен миг на слава, преди да се размажат на асфалта. Размазано беше и коляното ми, показващо се червено изпод съдраните дънки, докато виното се лееше под ръцете ми, незадържано от никакви бутилки и счупени стъкла. Стоях седнала на моста, изпаднала в тихо самосъжаление, а кучета ме наобиколяха от всички страни с надеждата, че на асфалта лежи размазана тлъста наденица, а не някакви си портокали. Друго си е да седиш окаян и ранен, все едно си ходил на война само защото си изпуснал автобуса. Но така е, когато живеем във времена без каузи. Изведнъж до мен долетя грохот от викащи хора. В съзнанието ми изникнаха хиляди протестиращи, събрали се на площада, защото те също като мен не искаха да повярват, че животът е само това. Те бяха много гладни, по-малко за хляб, повече за каузи. Станах, изтупах се и тръгнах, решена да се слея с тълпата. Оставих стъклата и портокалите на улицата, без да ги събера. Надявах се, че хората ще ми простят за това замърсяване, а ако не, поне Господ да ми прости. Все пак бях просто човек без кауза, борещ се да има такава.
За да получаваш всички нови статии от блога ми, запиши се за известия по електронната поща
Остави коментар