– Опишете ми един типичен Ваш работен ден.
– Сутрин идвам рано в офиса и си правя кафе. Гледам да избегна навалицата в кухнята, защото не ми се занимава да водя празни приказки с колегите. Сядам на бюрото и започвам да отговарям на имейли. През две минути псувам наум, като чета за какви глупости ми пишат хората. После правя някоя и друга безсмислена презентация, която ще бъде забравена пет минути след представянето й. Следобяд обикновено съм в срещи. Това е най-тежката част от деня, защото трябва да демонстрирам заинтересованост по разискваните теми, когато всъщност грам не ми пука. Това лицемерие понякога ме изморява.
– Така като Ви слушам, не звучите много мотивиран да работите в корпоративна среда.
– Добре сте разбрала.
– А защо тогава кандидатствате на сходна позиция в друга компания?
– Какво друго да правя?
– Защо не основете собствен бизнес?
– Прекалено съм мързелив.
– Защо не продавате свои идеи?
– Не съм креативен.
– Защо не работите в сектор, където ще виждате смисъл от работата си? Като например помощ на хора в неравностойно положение или нещо подобно?
– Защото плащат много малко. Аз все пак съм учил доста и поне мога да стигна хубава заплата някъде.
– Това означава ли, че след десет години отново си се представяте в някоя корпорация, на подобна позиция?
– Да, а може би също си се представям и плешив.
– Какви са Вашите мечти?
– Да съм някой друг.
– Защо?
– Много съм недоволен от себе си.
– А защо мислите, че ако сте някой друг, ще станете по-доволен от себе си?
– Зависи, ако съм красива рок звезда, може повече да се харесвам.
– Какво целите с това прекалено искрено и екстравагантно поведение?
– Да Ви се харесам.
– Но така няма да получите позицията. Ние търсим мотивирани хора за нея.
– Но аз не съм тук, за да кандидатствам за позицията.
– Тогава за какво?
– Тук съм, защото искам да Ви поканя на вечеря.
– Познаваме ли се отпреди?
– Не точно. Вие не ме познавате, но аз Вас да.
– И сте кандидатствали за работата нарочно, за да ме срещнете?
– Да.
– Благодаря за отделеното време. Довиждане!
– Не отговорихте на въпроса ми – ще излезем ли на вечеря?
– Не, разбира се!
– Защо?
– Защото сте луд!
Усетих капки пот да се стичат по гърба ми, след като кандидатът си тръгна. Това беше най-шантавото интервю, което бях провеждала в живота си.
Остави коментар