Разтърсете света, променете облика му, занимавайте се с безумни дела и станете престъпник, ако трябва, но живейте!
Граф Монте Кристо
Ние спряхме да търсим чудовища под леглата си, когато осъзнахме, че те се намират вътре в нас.
Джокера
ПЪРВА ЧАСТ
Сияна
Завистта ми към хората е безгранична. Обаче как да Ви го обясня, за да ме разберете правилно? Възхищавам се най-вече на тяхната ангажираност със света и със себе си. Наслаждавам се на емоциите им, на страховете и влюбванията им, на забързаните им крачки за работа, на перченето им, че вършат нещо важно. Когато вляза в кафене и започна да ги наблюдавам, изглеждат така, сякаш обсъждат новия световен ред и как да го променят в своя полза. Други пък, седналите с лаптопите, така са се взрели в някакви таблици с бръчка между веждите, сякаш от разчитането на цифрите зависи дали Земята ще се блъсне с астероид, или ще се размине. Сутрин отиват на работа и вечер се връщат вкъщи задължително изморени, придавайки така полезност на безполезните писма, които са изпращали цял ден. Не е достатъчно, че са го преживели обаче този ден, после и разказват на партньорите си вкъщи, сякаш на тях не се е случило същото. И така стъпка по стъпка, час по час, хората успяват да остойностят своето битие, да вложат смисъл в действията си и да вярват, че са една важна съществена част от седем милиарда части на тази планета.
Не си мислете обаче, че аз съм нещастен човек, който само обмисля къде и как да се самоубие. Аз обичам живота, но още повече обичам неговите утехи. Моите ритуали за утеха са много и разнообразни – бутилка вино и телешки стек, закупуване на хубава дреха, лакиране на ноктите в тъмносиньо. Обичам да не се подчинявам на правилата в офиса само за да покажа, че не ми пука дали ще ме изхвърлят оттам. Забавлявам се в дискотека да кажа на момиче, че е хубаво, за да видя изненадания й поглед. Харесва ми да съм скандална и да говоря за секс на висок глас по ресторантите, а събеседниците ми да шъткат, когато от другите маси започнат да се обръщат към мен. Още много, много мигове на утеха мога да изброя. Те са моите спомагателни средства във всекидневието, те са помощните колелца на велосипеда, които ми помагат да не загубя равновесие и да се придвижвам от една точка до друга. Ако по случайност се окаже обаче, че не откривам мига на утеха, изпадам бързо в онзи ступор на безсмислие. Още не съм се обърнала и вече ме е плиснала вълна от тревога, която ме подстрекава да не изпадам в бездействие, а да вляза в цикъла на поредния утешителен ритуал. Така животът ми се превръща в забързан ритъм, в който безпокойството ме кара все по-бързо и по-бързо да се движа през различните етапи, за да предотврати срещата ми с мен. Защото там, където съм най-близо до себе си, се озовавам и с моето безсмислие.
Преди няколко дни, на събиране с приятели, се уплаших, че може би има и други като мен. Едно момче разказваше с оживеност за вселенските закони на привличане, любима тема напоследък. От него струеше такъв напорист ентусиазъм, че бях сигурна в огромното количество книги за самопомощ, които е изчел. Опитваше се да убеди събеседника си, непознат (поне за мен) в силата на позитивното мислене.
– Тони, не разбираш ли, толкова е елементарно! Всичко се привлича. Ако искаш нещо много силно, то ще се случи. Ако разсъждаваш негативно и всеки ден си вкиснат, такъв ще ти е и животът.
– Да, бе, дай ми доказателство, че нещата се привличат, пък може и да ти повярвам – скептично настроен и със скръстени ръце му отвръщаше въпросният Тони.
– Добре – замисли се сериозно позитивният гуру, но само след две секунди имаше предложение. – Не ти ли се е случвало често да си тананикаш някаква песен наум и след като влезеш в случаен магазин, да се окаже, че точно в този момент са пуснали по радиото същата песен?
– Да, случвало се е често – съгласи се Тони, но после продължи, – но знаеш ли кое ми се е случвало още по-често? Да ми звучи някаква песен в главата, но като вляза в случаен магазин, да се окаже, че точно в този момент не са пуснали по радиото песента, която си тананикам.
Всички избухнаха в смях, аз също. Погледнах Тони, той се обърна и ми намигна заговорнически. От едно изречение и бегла женска интуиция вече знаех, че този Тони е като мен. Не бях сама, а бяхме двама. Това обаче довежда друг, сериозен въпрос: Дали не бяхме всъщност повече? Дали не разминавах много сродни души по улицата всеки ден, които, като мен, просто се криеха?
Тони
Винаги съм съжалявал голяма част от хората. Питате коя част ли? Става въпрос за онези слабохарактерни дребни човешки същества, които цял живот искат, но нищо не дават. Онези, които се страхуват да излязат от зоната си на комфорт, но които очакват да реализират мечтите си, докато седят на дивана в хола и се хилят на риалити шоута. В началото бях много човеколюбив и съчувствах на милите хорица, които живеят мизерно и нещастно. Припомнях си думите от герой на “Великият Гетсби,“ че не трябва да съди хората, защото не всички са имали преимуществата, които е имал той. Но след като се запознавах и говорих с някои от тях, мога да кажа с ръка на сърцето, че са си виновни изцяло те. Половината от тях са минали 30 години и още не знаят какво да правят с живота си. Сменили вече по пет професии и никоя от тях не е задоволила техния „огромен потенциал“. С напредване на разговора научавам, че тези – високо потенциалните – не се нагърбват да правят нищо по-сложно, което да ги предизвика, да ги разклати и изкара от отъпканите пътеки. Освен това ги мързи да учат допълнително езици или да се преквалифицират по какъвто и да било начин, но същевременно настояват, че работодателите били гадняри, защото давали малки заплати. Ами я ми кажете за какво да ви дадат заплата? Затова, че по цял ден висите в нета и мрънкате, като ви дадат повече от две задачи ли? Другата половина пък не знаят деца ли искат да правят, кариера ли да градят, ама дали имало начин и двете неща да вървят паралелно? Имам един познат, много надъхано и надарено момче, но се запозна с една руса глупачка, та тази му съсипа цялото бъдеще. Още не може да я преживее горкият, чух, че и на психотерапия тръгнал. Ето че и той се оказа слабоволев емоционален тъпак.
Има и още един тип дребни същества, за които се сетих току-що. Това са тези хора, които се задоволяват с малко, живеят елементарно и всичките им изживявания са незначителни. Не само са посредствени с този си лайфстайл, но дори се гордеят с него и гордо си го заявяват в обществото. Ще ги разпознаете по това, че ако им доверите желанието си да сте богати и известни, те ококорват презрително очи и възклицават: „Боже, как може да имаш такива мечти? Не е ли достатъчно да съществува любов и мир на земята и равенство между половете?“ За мен това са хора лицемери, приели още в самото начало ниските си данни и затова насочили се към идеята да искат малко. От една страна, те никога няма да са разочаровани от нереализирани големи мечти, от друга страна, стават част от набиращото все повече сили „духовно“ общество, борещо се срещу консуматорите на днешното време. Нищо повече от страхливци и лицемери!
Аз съм на 29 години, умен и амбициозен млад мъж, нямащ нищо общо с гореописаната сган. Обслужвам дебелите клиенти в банка и скоро ме направиха началник на екип в „Корпоративно банкиране“. Имам цели двама подчинени и безброй отговорности. Фактът обаче, че в момента банките са в криза, направо ме смазва. Затова се усъвършенствам в други насоки. Не стоя и не чакам да мине кризата, както повечето хора. Все пак искам да стана богат поне колкото Стийв Джобс. Нямаш никакви оправдания да не успееш в този живот. Не вярвам в религии и идеологии. Днешните течения за позитивното мислене и за силата на благодарността направо ме спукват от смях. Аз имам само една доктрина и тази доктрина е действието. Поставям си цели, преминавам към екшън план и ги достигам. Това е.
Питате ме дали имам някакви проблеми ли? Не, нямам засега, слава богу, пък и не остава време за тях, дори и да ги има. Напоследък малко се тревожа за здравето си и това е, нищо повече. Започнах да се будя посред нощ от липса на въздух. След събуждането усещам, че тялото ми е изтръпнало и потно, а сърцето ми е сграбчено от страх и ужас, че умирам. Не знам защо ми се случва това, може би трябва да отида на лекар. Предполагам, че просто ме е яд за нуждата от сън и че не мога да работя здраво и през това време. Сигурен съм, че това неразположение ще отмине. Все пак цели имам да гоня.
Елена (6 месеца по-късно)
Господин следовател, наистина не разбирам защо избрахте да разпитате мен. Да, вярно е, че съм тяхна приятелка, но ви повторих сто пъти, наистина не знам къде са те. А и не намирам смисъл да ги намерим, със и без тяхното присъствие ние нито ще спечелим, нито ще загубим от това. Защо говоря така ли? Господин следовател, няма нищо кой знае какво особено в тях и тяхната история. Те са просто едни болни хора, продукт на нашето болно общество. Не можeха да приемат света такъв, какъвто е, a пък и себе си в него. Не се хващайте така за думите ми, моля ви, това, че съм казала нещо в минало време, не означава, че са мъртви. Плашите ли ме, че ако знам нещо повече, но го крия, се превръщам в престъпница ? Явно знаете нещо повече, защото не е възможно едно изчезване на двама души да ви е толкова интересно и вълнуващо. Обикновено не се напъвате толкова много, освен ако шефовете не ви наредят изрично, че даден случай е от огромно значение. Не, ни най-малко искам да обидя вас или колегите ви. Извинявам се, просто не знам какво говоря.
Добре, да се върнем на тях, както настоявате. Запознаха се чрез общи познати, но нямам идея кога са започнали да поддържат постоянна връзка. Имаше ли наранени от взаимоотношенията помежду им? Да, имаше, но това не беше толкова важно, защото имаха нужда един от друг. Били ли са влюбени? Не, не мисля. Това беше странна връзка, по-скоро споделяха някакво общо отчаяние. Когато бяха заедно, ги обземаше усещане за покой, което така и така отделно не успяваха да постигнат. Понякога съм си мислела, че той я обича, поне в определени ситуации се държеше като влюбен мъж. Спомням си как веднъж бяхме седнали на заведение, а той й прати съобщение и после си изключи телефона. Не можеше да понесе факта, че тя може да не му отговори или не веднага. След два часа включи апарата, но нямаше никакъв обратен есемес от нея. Това направо го смаза. Не че го сподели. Просто цяла вечер беше много разсеян и с големи усилия се усмихваше на шегите ни. Така разбрах, че тя не му е писала. В противен случай щеше да се хили като тъпак и дори да изглежда заинтересуван от нашите разговори.
Но тъй и не мога да разбера защо се интересувате толкова много от тях като личности и от техния начин на живот. По-скоро вие криете нещо от мен, не аз от вас. Аааа… вие можете да криете, а аз не! Заради целите на разследването нямате право да разкривате цялата информация? Много е нечестно така, не сме равнопоставени в разговора. Да, предполагам, че не сте ми обещал справeдливост. Кажете, господин следовател, какво още искате да знаете?
Тони
Фрешът от портокал сутрин може да ме изстреля и да бъда на висота цял ден. И без това ставам рано, мога да си приготвя и един сок за отрицателно време. Бръснене, освежаваща баня, кафе, сок и информационните агенции са реквизитите ми за начало на деня. Чист, пълен с витамини и запознат с последните новини, излизам, за да покорявам света.
Само че понякога има периоди, през които не съм в настроение за звездни изпълнения. Тогава предпочитам да се скрия зад храста и да се оглеждам, докато не съзра някоя интересна възможност. Ситуацията с кризата и състоянието на банките ме потискаше, колкото и да не исках да си го призная. Преди шест години започнах кариерата си, точно във времето на бум от пари, кредити, почивки и Мохито за закуска. Малдивите не бяха мираж, а красивите жени се намираха само на една ръка разстояние. И аз направих същата грешка като всички останали – видял да се излива върху мен безспирният поток на парите, повярвал във възможностите си, станах сериозен длъжник на банката. Вноска по лизинг за кола, две кредитни карти с издънен лимит, още един малък кредит за две екскурзии и убиващата инфлация изяждаха голяма част от непроменената ми от три години заплата. Най-абсурдното в цялата ситуация е, че работя във финансова институция, черпя от извора на информацията и знаех много добре какво предстои. Шефовете също ни разказваха за балона, който ще се спука на следващата година. Само че когато си добре, не вярваш. Когато си на гребена на вълната и животът ти се състои от неспирни победи и купони, забравяш, че някога си бил по-зле. Не допускаш вероятността да се върнеш в изходно положение, колкото и знаци да ти праща съдбата, колкото и анализатори да ти го обещават.
Подведен бях от всеобщата глупост, но нямам намерение да оставам повече с нея. Не искам да съм като повечето хора, които седят и обвиняват кризата. Мнозина все пак направиха милиони в тези смутни времена, защо и аз да не съм сред тях? А усещам, че все по-често и аз ставам заложник на всеобщите настройки. Например онзи ден един приятел ми предложи да ходим за лятото в Азия, а аз му казах: „Не знам, бро, сигурно няма да имам достатъчно пари с тази криза, дай да изчакаме по-светли времена“. Когато се усетих какво съм отвърнал, изпитах унижение. За мен, да приписваш неуспехите си на външни обстоятелства, е тъпо, слабохарактерно и стадно. А аз не мога да си позволя да бъда обикновен, все пак един живот живея.
Откакто икономическите времена са тежки, прочетох и чух какви ли не простотии. Как хората разбрали, че парите не са пътят за разрешаването на проблемите им, как се ориентирали към духовните си ценности, как сега очакваме бунт на нови идеологии и променени морални устои. Глупости, тотални глупости! Всички тези неща за мен просто ми припомнят гениалното попадение на Лафонтен за лисицата и гроздето. Когато всички ядяха от винения плод, не си мислеха, че той няма да им оправи проблемите, даже малко от тях изглеждаха като да имат проблеми изобщо. А сега по сто човека на ден ми обясняват как четат позитивна литература и как им се променил животът. Аз също съм фен на положителното мислене, но когато то идва отвътре, от душата, когато е естествено състояние на човека и на неговото съществуване. Не когато го приемаш за себе си, за да преследваш отново користните си цели за забогатяване и успехи. Всички стават сутрин, окачват усмивката и се надяват, че така ще се сдобият с пари, просперитет и любов. Как не се намери един, който да е позитивист и да не иска нищо в замяна? И на това му викат нова философия! Единствената разлика между мен и останалите е, че аз поне си признавам какво искам, а другите се крият било то от срам, че ще изглеждат смешни, било от страх, че няма да успеят.
Затова тези дни бях решил да не се разпилявам и да съхраня енергията си, за да измисля нови начини за натрупването на допълнително пари. Отидох на работа, твърдо решен да не пипна почти нищо през целия ден. Само че минаваше 9.30 ч., а нямаше и помен от един от подчинените ми. Десет минути по-късно телефонът ми започна да звъни:
– Ало, Тони, здравей!
– Здравей, Андрю, какво става? – Обаждането на моя колега не предвещаваше нищо добро.
– Разболял съм се от някакъв грип. Много е зле положението – имам висока температура и се чувствам като труп. Днес следобед ще отида на лекар и ще видим какво ще ми каже.
– Много съжалявам да го чуя, стой си вкъщи и се лекувай. – Тъпак, как можа точно сега да се разболееш?
– Като се видя с доктора, ще ти се обадя да ти кажа колко дни болничен ми е дал.
– Андрю, почини си, не се притеснявай. Най-важното е отново да се почувстваш добре. – Направо ми идва да ти сритам задника!
– Ако ми даде болнични до края на седмицата, но се излекувам по-рано, ще дойда на работа.
– Стой си вкъщи, не искаме да разнасяш зарази из офиса. – Да, бе, ще дойдеш, нали те знам каква скатавка си!
– Благодаря ти, Тони, за разбирането – въздъхна облекчено Андрей от другата страна.
– Разбира се, на всеки се случва да се разболее, няма за какво да се тревожиш. – Сега ще трябва аз да ти поема работата.
Страхотно се получаваше. Моят подчинен реши точно днес да се разболее, когато изобщо не ми се работеше. Щеше ми се цял ден да се ровя в интернет и да проучвам нови възможности.
В 14 ч. се налагаше да изляза от офиса, за да се срещна с един клиент на Андрей. Не само че щях да го отменя за срещата, а загубих още време, за да се запозная предварително с досието на фирмата. Вървях към адреса, забил поглед в папката с кредитните експозиции, когато замалко не се блъснах в един човек.
– Простете, господине! – смотолевих аз. В този момент видях, че въпросният мъж е бивш съученик от гимназията, доста вървежен тип за онова време. Съдейки по страхотния му костюм, явно продължаваше да е преуспяващ.
– Хей, Никола, как си? – възкликнах аз и здраво разтресох ръката му.
– Тони, каква изненада! Не сме се виждали от 100 години! – Никола изглеждаше искрено развеселен от случайната среща.
– Много добре изглеждаш! Май се занимаваш със сериозен бизнес, а? – изцепих се аз.
– Напълно си прав! Занимавам се с нещо страхотно. Много е трудно и изисква бачкане, но няма как. – Никола говореше прехласнато и с известна надменност. Хвалипръцко, как ме дразнеше само!
– Радвам се за теб! – казах вместо това аз.
– Интересуваш ли се с какво се занимавам? Хайде да си разменим телефонните номера! Ще ти се обадя да ти разкажа за какво става въпрос – изненадващо за мен Никола ми предлагаше да сподели тайната за страхотния си вид.
– Естествено, защо не? – измънках аз, докато вадех телефона си и записвах номера му.
– Ще ти се обадя още тази седмица тогава – каза моят съученик, докато се отдалечаваше с бавни крачки от мен.
– Ники, за какъв бизнес става въпрос, само това ми кажи. Каква е сферата?
– Сферата е скъпоценна, а категорията е от висшия пилотаж.
– …
– Диаманти.
Думата диаманти отекна няколко пъти в главата ми. Не бях запознат с диамантения бизнес, но ноздрите ми започнаха да долавят уникален мирис на престиж, пари и власт. Птичките пееха красива песен в небето. Господ ме обичаше.
Сияна
Четири стихии. Вода, земя, огън, въздух. Дванайсет зодии. Девата е праволинейна, Телецът е меркантилен, Овните са импулсивни, а Близнаците – идеалисти. И да вярвате, и да не вярвате в зодии, сигурна съм, че всички познаваме различни хора, носещи тези характеристики. Стъпилият здраво на земята приятел, който ви смъква от облаците, колегата идеалист, който не работи за пари, а за признание, другият ви колега сребролюбец, който се удивява на мотивите на идеалиста и т.н. Господ е създал разнообразието, след черното е направил бялото, след обилна вечеря е помислил и за диджестива, изобрети презерватива, но и напредна сериозно в разработването на инвитрото. Господ е голяма работа, както казва една приятелка. Шофьори, артисти, финансисти, чистачи, инженери – земята е населена с невероятна пъстрота и баланс. Всички допринасят за създаването на магическия път, наречен живот. Как би живял пълноценно, ако не познаваш финансист, който да ти помогне с управлението на парите, как би се чувствал осмислен, ако не се докоснеш до творчеството на някой писател, как би почувствал напредък, ако не почерпиш от мъдростта на таксиметровите шофьори?
Така е било доскоро, но сега нещата тотално се объркаха. Днес никой не иска да е себе си. Тотален дисбаланс и хаос са превзели душите на хората. Счетоводител мечтае да стане певец, танцьор тайно се надява, че някога ще стане адвокат, крупие всяка вечер съжалява, че не е учило за лекар. Аз съм достоен представител на нашия век. Не само че не искам да съм това, което съм, ами и не знам какво искам да бъда.
От онази част от хората съм с неустановена професия. Работила съм като секретарка в държавна комисия, като касиер в банка, била съм офис мениджър в компания за производство на чорапи. Завършила съм абстрактната специалност Политология, която не ми даде особено силен кариерен старт. Дълго време не исках да призная пред другите студенти или пък пред себе си, че политиката не ми е интересна. Наблюдавах колегите си, които всеки ден идваха на лекции в костюми, виждайки себе си след време като министри и президенти. А аз се корях и самосъжалявах, че съм направила грешния избор.
Започнах да работя в офиси и да изпращам имейли по цял ден. Мениджърите ми даваха задачи, а аз се справях повече от отлично. Имаше удовлетворение от добре свършената работа, но все пак тайно се надявах, че животът е повече от това. С годините това безсмислие ми натежа и един ден реших да се върна към своята детска страст – рисуването. Приятелите ми не можеха да повярват, че години наред съм криела този талант, и ме укоряваха, че не го развивам. Шефът ми в комисията тогава дори купи една от картините ми, за да ме насърчи. А аз най-накрая започнах да живея в странна екзалтираност, в центъра на която не си представях, че съм един беден раздърпан художник, а по-скоро се виждах като Пикасо, раздаваща автографи за милиони. След първоначалните дни на еуфория обаче всичко замря, вече никой не се интересуваше от картините ми, а аз трябваше да се върна към ежедневието си. Продължих все пак да рисувам от време на време и да се фантазирам, че съм човек на изкуството, докато един ден не се запознах със самовлюбен писател, който смяташе, че писането е негово призвание. Помислих си: „О, боже, какво призвание може да е писането на книги? С тъпия ти роман и без тъпия ти роман, все тази. Животът може да мине без книгите ти!“ Точно тогава тревогата ме плисна като вълна. Това означаваше, че светът щеше да просъществува и без картините ми. С моите драсканици или без тях, щеше ли да се промени животът? Почнах да осъзнавам тежката съдба на хората на изкуството. Изкуството не е задължително като храната, като дрехите. Изкуството е свободен избор. Артистите може би никога нямаше да усетят тази важност, която носеха със себе си много други професии, като тази на лекаря или на хлебаря. И това според мен беше едно от най-тежките примирения, което трябваше да преглътнат за себе си.
Имаше един момент от живота ми, когато реших да се занимавам с благотворителност. Може би това ми липсваше, за да се почувствам осмислена. Започнах да храня бездомните кучета с кренвирши от супермаркета. След няколко обяда с уличните псета установих, че и това не помага особено.
Наскоро усетих много силно и кратко, в едно изречение, какъв е проблемът ми. Бях на интервю за работа и мениджърът искаше да знае кой е най-големият ми страх в живота, без значение дали в професионален или житейски план. Точно тогава започнаха да достигат до съзнанието ми акордите на полузабравена песен. Сърцето ми се разтуптя, докато му отговарях: „Ами, нали я знаете онази песен, на Канзас, страх ме е от това, което пеят в нея. All we are is dust in the wind”.
След два дни ми се обадиха, за да ми кажат, че съм одобрена за позицията.
Остави коментар