Редактор: Надя Светославова

Често може да сме объркани от агресивното поведение на децата си, защото то като че ли оспорва нашите компетенции на родители. Когато детето е агресивно, не може да си затворим очите относно етиката на властта на по-възрастния. Ние, които имаме повече опит и произтичащите от него контрол, отговорност и вина, също може да сме поставени пред трудно решими ситуации. Една от тях е именно детската агресия. Затова ще се опитам да обясня от кои източници може да произлиза, както и какво може да се направи при всеки един от подтиповете.
Под „агресивно поведение“ при децата имам предвид поведение, което е трайно и детето е в невъзможност да овладее гнева, страха, тъгата и болката.
Искам да подчертая, че и двете крайности в поведението на родителите – и прекалената строгост, и прекаленото обгрижване, няма как да доведат до промяна при агресивно дете. Защото агресивното поведение означава: „Толкова много ме е страх, че искам аз да властвам и аз да контролирам.”
Децата са активни, търсещи и експериментиращи. Но те нямат социален опит – не разбират какви последствия може да има поведението им, а също така – носят ограничена отговорност за действията си. Поради тези причини, както и поради невъзможността по един зрял начин да осъзнават и изразяват емоциите си, децата могат да бъдат много жестоки и много агресивни. Както казваше един мой преподавател: „Дайте на няколко 5-годишни пълна свобода и те ще срутят света.“
И тук би трябвало да се намесят възрастните, за да обяснят, регулират и сложат граници. Разбира се, това може да стане по здравословен начин, само ако самите те са наясно със собствените си агресивни импулси.
Обаче колко от нас – родителите, могат да се похвалят, че знаят как да реагират в конфликтна ситуация? Колко от нас успяваме да не отричаме гнева си и да търсям пътищата, по-които да го отведем безопасно навън? А какво остава да го използваме по градивен начин…
Една от най-честите причини за агресия при децата е усвоеният от възрастните способ човек да не се занимава с емоциите си, а просто да ги „смита под килима“. Причините родителите и като цяло възрастните да се държат по този начин са много, включително и обществени. Някак не е прието честно да си признаем какво ни е, да се доверим на усещанията си и да се опитаме да ги ремонтираме. Смитането на емоции под килима води до тяхното нагнетяване и съответно избухване в най-неподходящия момент. Най-често това се случва безконтролно. При възрастните хора това „избухване“ може да е безпричинен плач, психосоматизъм, върхът на който са паник атаките, агресия. При децата “избухването“ е безпричинен плач и разбира се, агресия – тръшкане, крясъци, самонараняване, удряне.
Каквито и да са причините за детскатата агресия, е важно родителите да не ѝ отговорят с агресия или с вменяване на вина. Това води само до ескалация на напрежението – Вие сте агресивни, детето Ви надскача по агресия, Вие надскачате него. И така до пълното изтощение. При такава ескалация е невъзможно да се обърне внимание и да се разреши проблемът, който е довел до това поведение. Най-лесният начин да се прекъсне ескалацията е физически детето да се отдели в друго помещение и след като се успокои – да поговорите.
Също е добре емоцията, която седи зад поведението, да бъде назована. Например: „В момента явно си много гневен“. Дори да не улучите точно емоцията, ще сте вербализирали. Това помага на задръжката на емоциите и ще сте на насочили детето към себерефлексия. Всичко това позволява да се отнеме част от енергийния заряд на агресията и ситуацията да се успокои.
По-сериозната и по-трудна за справяне причина за агресивното детско поведение е травматизмът. Когато възрастен преживее някаква травма – емоционална или физическа, се чувства безпомощен, объркан, несигурен. Така е и с децата, като при тях се добавя и още един компонент – вина за случилото се. У децата съществува една психична особеност, която се нарича детска омнипотентност. Децата имат фантазията, че са всемогъщи и когато нещо се обърка в техния свят, се чувстват много виновни, че не са могли да се справят.
Едно от поведенията, които децата формират като защита от травмата и което се включва винаги, когато нещо напомни травматизма, е именно агресията. Агресивното поведение не спира, докато не се преработи травмата и към нея не се постигне едно по-здравословно отношение и от там – действие към околния свят. Ключово в този процес на лечение е, детето да има изградено сигурно място, свое убежище. Най-добре е детето да има колкото се може повече контрол над ситуациите, в които попада и много ясни, но все пак гъвкави граници във взаимоотношенията с авторитетите и възрастните. Обикновено тези три основни фундамента се постигат във взаимодействието между терапевта и детето.
Това, както и осмислянето на травматизма, обикновено помага детето да спре с агресивното поведение. Целият този процес е продължителен, болезнен и на „приливи и отливи“.
Още по-трудно се случва цялата тази преработка ако родителите са част от травматизма – объркани са, заети са със собственото си отричане и несправяне с травмата или те самите причиняват травмата. Ако родителят е с агресивно поведение, детето както и да реагира в ситуацията – със страх или с агресия, последиците за неговата психика няма да са здрави. Ако се страхува, ще формира поведение на невъзможност да се самозащити – несигурност и ниско самочувствие. Ако се породи агресия – само ще ескалира напрежението още и още, докато някой не се увреди напълно. Много често това е детето, защото е беззащитно.
Също трябва да се има предвид и фактът, че децата обичат родителите си, независимо от това, което родителите им причиняват. Най-големият детски страх е „да не бъда изоставен” и децата правят всичко възможно, а понякога и невъзможното, това да не се случи. Така детето, неговите желания и нужди изчезват. Разбира се, ясно е, че първото и задължително условие е травматизмът да се прекрати колкото се може по-скоро, но често пъти това е не е постижимо.
В такъв случай обикновено се налага да помогне терапевт. Това което може да направят родителите е да превърнат домът на детето в спокойно място с предвидими правила, както и да се насочат към детските нужди и тяхното осмисляне, а не безусловно задоволяване.

Comments

коментари